С оглед на присъединяването на България към ЕС и дългогодишните реформи и преструктурирания на страната към модела на пазарната демокрация след падането на Берлинската стена, сякаш все по-належащ става въпросът за необходимите промени в рамките на държавната администрация. Доброто управление на публичния ресурс, особено за страни с изстрадан и продължителен преход, като в България, се превърна в основната и може би единствена гаранция за превъзмогването на дефицита на демократичност в обществото, за установяването на едно устойчиво развитие, изградено в условията на приемственост и стабилитет. Липсата на тези базисни условия, води до слаба държавност, недоволство от страна на гражданите и в крайна сметка до бедност.

            Когато говорим за публичната администрация, трябва да имаме предвид факта, че държавните административни структури не работят в условията на свободния пазар. Те не се борят за клиенти и следователно условностите, които са валидни за частните предприятия, губят значението си за държавните такива при отношенията им с гражданите. Ето защо от изключително значение е поддържането в най-голяма степен на яснота и увличането на обществения интерес към процеса на административно управление, с оглед на неговата демократичност. Всъщност държавното представително управление в условията на демокрация се извършва от и за обществеността, така че самото му прикриване и отдалечаване от хората е индикатор за наличието на сериозни кризисни проблеми във всяка държава. Ето защо този проблем е базисен за нас и единствено чрез трайното му разрешаване, бихме се намерили в достатъчно добри позиции, за започването на една значителна и прогресивна административна реформа, която да води до реален резултат. Става въпрос за състояние на минимум от натрупана обществена ангажираност, която да даде тласък на реформите. Без именно тази ангажираност, каквато и да е промяна реално би загубила своята легитимност, своите качества и дълготрайност.

            Справянето с гореописания проблем би трябвало да бъде най-важният въпрос за всеки истински управленец. Уви – в България може би заради ниската политическа образованост (за която също си има причини от историческо естество), новоизградената политическа класа дълго време страда от илюзиите си за несменяемост. С други думи тя сама често се възприема за единствения представител на обществения интерес без оглед на това, доколко реално го представлява. Това е опасна политическа заблуда, която вече двадесет години възпрепятства устойчивото развитие на държавата. Най-добрият индикатор за наличието на този проблем е фактът, че от началото на Българския преход към пазарна демокрация до днес, няма нито едно правителство, което да е повторило своя мандат. Напротив – всяка политическа сила, осъществявала управлението на държавата за даден период е излизала от същото това управление, неизмеримо по-слаба. „Новите” политически проекти и техния константен изборен успех са чисто и просто обществения отговор на осъщественото преди това политическо „откъсване”.

            Да предположим, че се намираме в среда, която е успяла да гарантира минималните изискуеми условности, за изграждането на реални административни реформи. Да предположим, че демократичността в тези процеси е гарантирана от високия обществен интерес към тях. Следващият основен управленски въпрос, касаещ държавната администрация в такъв случай логично би бил – доколко нея да я има. С други думи – доколко държава? Централизация или децентрализация?

            Икономистите често определят количествени критерии на базата на които се опитват да разграничат страните със силно централизирано управление от тези, с високо ниво на децентрализация. На национално ниво най-често за граница между централизация и децентрализация в държавата се дава процентът на Консолидирания държавен бюджет, спрямо Брутния вътрешен продукт на страната. В случаите, когато той надскача 40% от БВП вече можем да говорим за силно централизирани държави. За България през 2004-та година КДБ спрямо БВП бе измерен на точно 40%. В общи линии през последните десетина години КДБ винаги е бил около тази граница, което икономически би следвало да определи България като една относително силно централизирана във икономическо отношение държава.

            Какво на практика означава това, обаче и само на икономическите показатели ли можем сляпо да разчитаме? Истината е, че зад всеки универсално признат възпроизведен цифров индикатор, трябва да стои и конкретен задълбочен политически и социален анализ. В противен случай, ако сляпо се оттеглим единствено в сферата на числата, рискуваме да извършим сериозни, може би непоправими грешки в управлението.

            От изследване, извършено в България през 2008-ма година от глобалната консултантска фирма по мениджмънт А.Т. Karney, става ясно, че всеки 1000 българи се обслужват от 82 служители на публичния сектор, чиито заплати се изплащат от държавата и общините. В същото време това съотношение е с 34% по-високо спрямо Италия и с 24% по-високо спрямо Испания. На фона на тези чисто икономически съотношения, ако се лишим от конкретен анализ за страната ни, би трябвало да кажем, че нашето административно обслужване би следвало да бъде по-добро и осигурено, отколкото испанското и италиянското такова. Надали обаче някой се съмнява в липсата на неговите качества, припокриването на функции между служителите и в крайна сметка резултатите от тяхната работа, които са далеч под нивото на обществените изисквания. Става очевиден въпросът тогава защо се прехвърля такъв огромен процент от приходите на населението към държавата, след като в своите функции тя постига резултати, много по-ниски от тези на редица европейски страни.

            Много политици излагат контрааргумент в защита на централизираното управление, като ни дават за пример северноевропейските страни – Норвегия, Швеция и т.н. В тези държави значението на публичната служба и разходите за нея действително са значително по-завишени от българските такива. Но като оставим настрана факта, че резултатността от работата на държавните функционери там е несъизмеримо по-висока от тази на българските им колеги, няма как да не отдадем сериозно внимание и на това, че в тези страни понятието „частен бизнес” е константно. С други думи високите данъци, от които в крайна сметка основно се вземат финансите за работата на държавния апарат, са обезпечени от изградени вече стабилни частни предприятия, утвърдили се не само на националния, но и на международните пазари и носещи константни приходи, както за населението, така и за държавния апарат в последствие. В България уви, на пръсти се броят големите частни инвеститори, които реално създават работни места за населението и захранват финансово държавното управление. Нашият КДБ се изгражда в условията на постоянна финансова несигурност, набиращ се в огромната си част от средно-големи предприятия с местно, а рядко и с регионално значение. В крайна сметка стабилността на бизнеса и неговата производителност за всяко мъдро управление следва да са приоритет. Под въпрос, обаче е доколко тази максима важи за българските условия, където все още от дребните и средни частници се иззема огромен ресурс, с който да се финансира държавна дейност, постигаща очевидно слаби резултати.

            На един втори етап би следвало да изградим мнението си и по отношение на възможностите за местна децентрализация в България. Разбира се, склонен съм да се съглася с новите условности и тенденции, които целенасочено реформират през последните години местното самоуправление на страните от Централна и Източна Европа. Европейската интеграция създаде за тях редица условия за ускореното въвеждане на законодателни и управленски мерки, които да реформират местното самоуправление. Утвърденият вече европейски принцип на субсидиарност, а и самото наличие на демократичен процес изискват властта да бъде близо до хората. Именно гражданите са тези, които всъщност трябва да са в най-голяма степен независими, за да решават своите собствени проблеми по местата, където те възникват.

            Много силен пример в това отношение ни даде Румъния, където до 1998 г. приходите в общинските бюджети се базираха на основата на инвестиционни субсидии от правителството (37.56%) и преразпределени изравняващи грантове (37.15%). Едва 24.75% от приходите в бюджетите на общините бяха на практика собствени, което ги поставяше в огромна зависимост спрямо Централната власт, която ги контролираше финансово, а оттам и всякак. През 1999 г. финансирането на румънските общини се измени значително, като и до днес най-голям там остава собственият им приход (51.55%).  Споделените приходи са на второ по значение място (40.60%), следват изравняващите грантове (5.21%), а делът на инвестиционната субсидия е сведен до 2.29%.

            Ситуацията в българските общини и днес е идентична с тази на румънските до 1998г., което ги поставя в изключително голяма зависимост от държавното управление. Вече доста време сякаш назрява дебатът за това, докога държавата в България на практика ще имитира децентрализация, запазвайки си най-важните лостове, с които да контролира общините. Въпросът обаче в българските условия просто не е еднозначен, а напротив - още веднъж тук можем да видим как това, което се е наложило, като практика в европейските развити държави не е задължително да доведе до положителен резултат в рамките на България. Или поне не на първо време...

            Редица мнения са изказани в подкрепа на реалното осъществяване на децентрализация в България. Безспорно това е тенденция, която се налага в ЕС и рано или късно тя неминуемо би достигнала и България. Уви това, на което европейските, пък и много наши експерти сякаш пропускат да отдадат своето внимание е фактът, че българинът е беден. В действителност, ако трябва да съдим дори по европейските стандарти, които в крайна сметка налагат своите практики в България – то българинът извън големите градове е крайно беден.

            Това е явление, което по своята същност е чуждо за ЕС, но то в най-голяма степен, заедно с липсата на едно добро ниво на образованост сред населението, води до утвърждаването на корупционни модели на местно ниво, закупуването на гласове, усвояването на ресурсите от две или три от гомелите фамилии в малките български села и градове със съмнителен бизнес. В крайна сметка, една прибързана децентрализация в България без да бъдат реално отчетени социалните условия в страната би довела до феодализирането на малките общини в страната. Ето защо, аз разглеждам участието на държавата в тяхното финансиране, като незаменимо, поне на първо време, условие за тяхното устойчиво донякъде развитие.

            На последно, но не и по значение място ще засегна ролята на институциите на ЕС по отношение развитието на българската администрация, което най-общо можем да определим, като незаменимо. Въпреки някои очевидни различия по отношение на практики и политики (една от тях е тенденцията за местно децентрализиране), няма как да се отрече благотворния ефект от сътрудничеството на българския държавен апарат с администрацията на ЕС. Днес България има възможността да утвърди и изгради, чрез отношенията си със Съюза свой административен елит, така както той бе създаден в Полша и в редица други новоприсъединили се към ЕС държави. Условията на прозрачност и пълна яснота, изискуеми при финансирането от ЕС, налагат в България нуждата от високо подготвени, отговорни и образовани административни кадри. Всеки провал при усвояването на средства от европейските фондове, слага тежко петно върху репутацията на страната ни, като нов член. Ето защо, разумното управление в този случай би трябвало да търси най-добрите кадри, които да работят в условията на професионализъм и публична отговорност. Именно това са кадрите, които би трябвало да положат основите на една нова, ефективна българска администрация.

            В заключение трябва да повторя, че за да българската администрация да се измени осезаемо към по-добро, то промените трябва да започнат първо на политическо ниво – с осигуряването на обществената ангажираност в дебата за реформа. Единствено в условията на прозрачен дебат, ясно установени обществени желания и финансов контрол (понякога и външен), може да се осигури легитимност на дадена промяна в начина на управление. В противен случай, всяка реформа остава застрашена под знака на законодателните кръпки с мандат от четири години и липса на приемственост. Българската политическа класа вече двадесет години остава длъжник пред бизнеса и пред българското гражданско общество.

           

            Поздрави!